Истинското име на каньона може и да не е Джебел Шамс. Може да е Джабал Шамс, а може въобще да няма нищо общо с едноименния връх, който се пада съвсем наблизо и е най-високата точка на Оман. Ще го намерите и като Уади Гул, и като Уади Накхар. Гугъл няма да ви помогне, защото ми дава две места, които съм снимала по пътя барабар с табелите им, от двете страни на върха. Аз самата смятам, че всяко име, започващо с „уади“ е по-вероятно от всички останали, понеже така започват имената на всички долини и каньони в страната. Докато оманците не вземат решение по въпроса, ще го наричам Джебел Шамс.
Ние имахме удоволствието да видим Гранд Каньона от две гледни точки – от така наречената Balcony Walk, да я наречем Панорамна пътека, и от дъното, т.е. най-ниската част. Панорамната пътека върви по ръба на единия склон е не е твърде обезопасена. Смятам, че парапетът, който виждате на горната снимка и се появява за кратко само в началото, хич и не трябва да се брои. Но всичко това няма значение, защото гледките компенсират всеки дискомфорт.
По трасето се появяват скални корнизи и драперии, големи и малки ниши, скали с причудливи форми. Трябва много да внимавате при разминаване с насрещния поток, тъй като пътеката е тясна. Ако случайно решите да стъпите встрани, за да направите място на целеустремена двойка немски пенсионери, гледайте да е от вътрешната страна, защото камъните от външната могат внезапно да се сурнат надолу, и вие с тях. Ако това все пак се случи, ще трябва да вземете ключовото решение дали да пуснете телефона, за да се хванете за някой камък. Трудно…
В Джебел Шамс почти няма други живи същества освен настойчивите туристи. Казвам „почти“, защото има изключения. Видяхте хилавите представители на флората, вкопчени с корени и каквото там имат в негостоприемните скали. Освен тях мога да спомена лешоядите, които не можах да идентифицирам, защото бяха твърде далеч за моя взор, но се рееха търпеливо във висините в очакване най-после някой будала да не пусне телефона. Другите съквартиранти бяха местните кози, за които явно няма прегради, но и те, изглежда, ни се чудеха на акъла.
Когато нашите водачи ни осведомиха на тръгване, че ще стигнем до едно изоставено село и ще си направим пикник, си представих как пътеката някъде си излиза от Джебел Шамс и там нали се случват така описаните действия. Нищо подобно! Най-изпървом в далечината напред по трасето се появи огромна скална ниша, спускаща се в дълбините, а над нея – нещо като амфитеатър. „А!“ – каза единият водач – „Ето го и селото!“ Вие виждате ли нещо село-подобно?
Чак когато наближихме тъй наречения амфитеатър установихме, че това са изкуствени тераси, изрязани в склона с цел оформяне на малки градини. Градините вече ги нямаше поради обезлюдяването на селото, но терасите си стояха. Почти нереална гледка. И едва когато стигнахме на мястото, видяхме и самото село. Къщите представляваха малки заграждения в скалните ниши, които почти напълно се сливаха с пейзажа. В скалите бликаше и малко изворче, което донякъде обясняваше желанието за заселване. Но само донякъде.
На следващия ден атакувахме Джебел Шамс по земя, т.е. по дъното на каньона. Смея да заявя, че гледките бяха не по-малко впечатляващи, макар перспективата да беше различна. Реката, която е оформила това чудо на природата, вероятно изглежда по различен начин през дъждовния сезон, но в края на ноември се появяваше само за кратко изпод камъните, колкото да ни предложи малки рибета, попови лъжички и дори тъничка водна змия.
Покрай реката и растителността беше повече, появиха се дори бананови палми и градини с непознати за мен посеви. Вирчетата не бяха достатъчно дълбоки за къпане в този сезон, но служеха идеално за отмора на краката след дългото ходене по неравен терен. Поне от време на време стените на Джебел Шамс осигуряваха милостива сянка, а панорамата предлагаше разнообразие. Ако не можете да си представите мащаба на снимките, вгледайте се по-внимателно в човечето долу:
След 7-километрово ходене в едната посока, се добрахме до… друго изоставено село. Изненадата дойде от съобщението, че преди три години тук все още са живеели хора; по каньона, който сега беше напълно изровен, е можело да се стигне с автомобил 4х4, и дори е имало нещо като къща за гости, в която единият от водачите ни бил нощувал. Хвърлихме едно око на къщата, която никак не изглеждаше зле дори и само отвън, изядохме си сандвичите на верандата в компанията на разлютени червени оси и на изпроводяк им пожелахме по-добри времена.
Оставете коментар