Архер е името на една от задължителните спирки на остров Сокотра, наред с драконовите дървета на платото Диксам, заливите на Калансия и дълбоките уади (каньони), които могат да са, а могат и да не са пълни с вода. Можем да наречем Архер условно „плаж“, защото има много пясък и върви по ръба на океана. Условността идва оттам, че истинските малки плажчета се откриват само при отлив; при прилив вълните се плискат право в скалите на височкия бряг. Което по никакъв начин не отнема от красотата на мястото.
Ние самите зърнахме Архер за първи път след един мързелив обяд под заслона на неголяма крайбрежна пещера. С традиционната риба и силен чай с мляко. В традиционната компания на няколко кози и група лешояди, очакващи да попируват с нашите остатъци. От обяда имам предвид, или поне така се надявам. Този път дори ни остана време за кратка следобедна дрямка под съпровода на океана.
Достъпът до най-североизточните части на острова, където се намира Архер, се осъществява по един-единствен крайбрежен път. Би трябвало да го нарека „черен“, тъй като не е асфалтиран, но в случая е жълтобял заради цвета на пясъка. Наближавайки мястото, започнахме да виждаме защо всъщност то е толкова специално. Без да омаловажавам красотата на океана, която е безспорна, най-забележителното тук са пясъчните дюни.
Пясъкът е толкова бял, че отдалеч дюните могат да ви заприличат на снежни преспи. Казват, че са се образували когато финият пясък, носен от вятъра откъм Арабския полуостров през едноименното море се е срещнал внезапно с високите крайбрежни скали на Сокотра. Така и изглеждат, ако успеете да си представите как този пясък хвърчи по вятъра цели 300 километра. Дюните са огромни, величествени, умопомрачителни и всички други епитети, които могат да ви хрумнат.
Няма как да си представите размера на дюните на Архер, ако не добавите човек за мащабиране. Предлагам ви горната снимка, за да придобиете някаква представа. На нея моят верен спътник е тръгнал да покорява най-високата дюна. Забелязвате, че удобно пропускам момента, в който аз НЕ се изкачих по дюната, но всеки си има силни и слаби страни. Изкачването отне на туристите два пъти повече време, отколкото на местните ни водачи. Наградата бяха снимки като тази:
Междувременно кибиците долу се изкъпахме в океана, разходихме се щастливо още на изток по пътя и си помахахме си с другите къмпингуващи, с които вече си бяхме като едно семейство. Имайки предвид, че достъпът до острова става с един-единствен самолет, който пристига и си тръгва само един път седмично, не е изненада, че си обикаляхме по важните места с едни и същи хора. Другото, което направихме във вече падащия сокотренски здрач, беше да се изкъпем в местното джакузи.
Скалите на острова са такива, че буквално попиват дъждовната вода през сезона на мусоните. В резултат има много подземни води, които тук-там излизат на повърхността и могат да бъдат хванати в няколко съвсем прости тръби за радост на туристите. Които бленуват за сладка вода, за отмиване на вече няколкодневната сол. Туристите бленуват, не тръбите. Но вече идва време да ви покажа изгрева на Архер. Него успяхме да видим, за разлика от залеза, който се пада зад скалите.
Вечерта бяхме успели да се запознаем с някои от постоянните местни обитатели, джапайки из прибоя и вероятно плашейки ги до смърт с нашите ужасни челници. Установих поне три различни вида раци с различни размери и окраски, които за съжаление не мога да ви покажа поради технически ограничения. На сутринта обаче намерихме къщите им. Никога не бях виждала такъв рачешки град.
На тръгване успяхме да обезпокоим и птичата фауна, която се беше заредила по брега вероятно в очакване на рибната закуска, донесена от прилива. Традиционните лешояди си бяха с нас през цялото време, но се появиха и други пернати, които ние разпъдихме в желанието си да направим най-добрата снимка. За тяхно добро се надявам вече са претръпнали от тези досадни туристи, прокрадвайки се наоколо в полу-клек с телефони и фотоапарати в ръка. Ето ви и снимката, на сбогуване с Архер.
Оставете коментар