Големият музей на света на маите

Някак в оригинал звучи по-добре – El Gran Museo del Mundo Maya, но все пак трябва да го наименоваме и на български. Та Големият музей на света на маите се нахожда в град Мерида, титулуван като неофициална „столица“ на Юкатан. Грамотно проектиран, на широко пространство, с удобни места за паркиране околовръст и внушително музейно излъчване, с прискърбие трябва да споделя, че по някаква причина го бяха зарязали насред път. Експозициите заемаха само първия етаж, и ни кафене, ни музеен магазин бяха налични.

Тези от вас, които ме следват отдавна, познават моята страст към музеите. Особено историческите, и особено средищата на древна история. Можете да си представите какво означаваше за мен да открия невиждани стилове на керамика, скулптура, украшения и въобще всичко. Много различно наследство, макар хората да сме еднакви по цялото земно кълбо и да си умираме да се надуваме кой има по-голям гердан и кого ще го изтипосат по-красив (в случая с маите – по-голямонос) върху камък или глина.

В Големия музей на света на маите човек може да научи страшно много неща за тази интересна култура. По някаква причина много са обичали да се тепат, както казват в Югозападна България, моят втори роден дом. Воюването със съседите ми се видя като ежедневна дейност, заедно с хапването, пиенето на какао и пълненето на градовете с население. Организаторите на тази дейност обаче е трябвало да заслужат честта да пращат другите на смърт. И никак не им е било лесно, както се вижда от ето тези скулптури:

Това по лицата им не е художествена измислица. Членовете на елита и особено царското семейство са били длъжни да докажат, че са богоизбрани, като се обезобразят. Това е включвало пробиване на езиците и бузите, срязване край устите, „татуиране“ чрез нараняване и други подобни ритуални действия. Като се има предвид къде са се случвали тези работи, а именно в топлия и влажен климат на джунглата, оцеляването след такива рани вероятно Е означавало, че човекът е страшен късметлия. Показвам част от ритуалния инвентар:

Керамиката, изложена в Големия музей на света на маите, също е различна от познатата по нашите ширини. Разбира се има известна специфика в зависимост от това дали говорим за ритуална или ежедневна посуда; на първата са й се старали много повече. Паниците, предназначени за дарове към боговете, са истински произведения на изкуството, обичайно изпълнени в топли цветове и старателно надписани. Къде виждам букви, ще попитате? Маите не са писали с букви, а с глифи – това по ръба на чинията е текст.

Още текст, и още по-красив, можете да намерите в т.нар. Кодекси на маите. Това са книги-хармоники, изработени от специална хартия. Наименованието „хартия“ е условно, тъй като технологията е съвсем различна. Лико от дървесна кора се накисва на ивици във вода и след това се налага с каменни чукове, докато се слепне в лист. Производителността сигурно не е била висока. До наши дни са достигнали само няколко екземпляра, тъй като чевръстите испански мисионери обявили война на майските книги и им видели сметката още в началото.

Следва да споменем любовта на маите към нефрита. Там, където ние редим злато и сребро, мезо-американската цивилизация е редила нефрит. Особено впечатляващи са погребалните нефритени маски на местните величия, но и амулетите и украшенията не са за пренебрегване. Понякога е очевидно как се е наблягало на количеството вместо на красотата, но можем ли да ги виним хората? Да не забравяме българската съпруга, бягала от егейските територии в края на 19ти – началото на 20ти век с 10 кила благородни метали, накачени по главата.

Идва време да погледнем древните маи в лицето. Домакините от Големия музей на света на маите са се постарали да направят възстановки по намерени скелети и да се опитат да разкажат историята на хората, живяли преди много векове. Представям ви една типична отрудена домакиня, починала на почтената възраст от 40 години, след като е родила куп деца и се е бъхтила на полето с царевицата. Ставите й са били болезнено износени, въпреки крехкото телосложение и дребния ръст (под 150 см).

И тъй като стана дума за какаото, да завършим с тази най-разпространена напитка в империята. Твърди се, че някои владетели пиели до 40 чаши на ден. Аз не знам как са го издържали това, сигурно са бръмчали като оси наоколо. Повечето маи си имали собствени бокали за какао, с които не се разделяли, явно човек никога не знае къде ще го удари жаждата. Някои от чашите са били особено красиви; аз си харесах една по-необичайна, изработена във формата на тиква и надписана с името и адреса на собственика – или срещу загубване, или просто като фукня.