Към Йордания с Маня

Част 1 от „Йордания за начинаещи“

Откъде да започна? Вероятно би трябвало тук да му дръпна една ода за радостта/магията от пътуването, как то е начин/смисъл на живота и колко съм аз мъдра/прозорлива да си избера именно ТОВА за любимото нещо в моя живот. Или пък да разкажа някоя проникновена история как още от малка съм разбрала, че това ще е моето призвание, като да речем съм сънувала карибски пясъчни лагуни или китайски пагоди. А може пък да съм била сънувала, че съм най-красивата набатейка или в краен случай римлянка в Светите земи, едно време…

Истината е, че ИМАШЕ случка, с която може да се каже, че започва днешната ми история, обаче тя е изключително тривиална. Казвам го, защото знам със сигурност, че се е случила на още -найсе хиляди човеци по света. А тя е „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“ и удивителното откритие, че Каньонът на полумесеца, барабар с храма в него, не бил холивудски декор, ами си съществувал съвсем на живо в някаква си Петра в Йордания. Да не пропускаме и „Среща със смъртта“ на любимата Агата Кристи, където една цяла криминална загадка се развихря сред червените пясъци на същата тази Петра.

„Съкровищницата“ в Петра

Само дето по онова време – визирам първата ми среща с „Каньона на полумесеца“ – ние, българите, не пътувахме твърде извън България. Беше дошла 1989та и онова радостно трепетно усещане във въздуха, че ни чакат само празници и че е щедро без предел времето пред нас, както пееха едни звезди на тогавашната българска естрада. Обаче идеята, че обикновеният човек може да се метне до която и да е точка на света, ако поиска, беше още далеч от умовете. Дълго време остана и далеч от възможностите, по визови и най-вече финансови причини. Макар от Йордания да ни дели кажи-речи един ъгъл от Средиземно море и един Израел, отиването дотам никак не беше лесно. Поне докато благодетелите от Райънеър не пуснаха полети по 10 Евро до Акаба.

Мисълта ми е, дълго бях убедена, че всъщност няма да успея да видя Петра. Фактът, че успях, и то преди благодетелите от Райънеър, се дължи на съвсем непланирани и неочаквани обстоятелства. Моята любима половинка, Любо, започна работа като пъдар за групи български работници, помагащи на други страни да строят светлото си бъдеще или поне онази част от него, която включва снабдяването с електричество от алтернативни източници като соларни паркове. Официално позицията му беше „Мениджър по безопасност и околна среда“; на практика се свеждаше до денонощно преследване на уъркърите дали са сложили каските и очилата, дали са си обули чорапи в специалните работни обувки и дали не са се скатали да подремят в молитвената палатка.

В Каньона на Полумесеца

Тук ще отворя една скоба и ще разкажа за илюстрация една хубава история от работното ежедневие на Любо. Фирмата, строяща соларния парк, наема дългосрочно автомобили от местен доставчик. По клауза от договора за СМР (строително-монтажните работи) се наемат определен процент местни, йордански работници. Това се случва след като местните кланове решат с тояги въпроса кой от тях ще осигури въпросните работници, но това е друга история. Един такъв местен работник взема един от наетите автомобили и се отправя тайно към съседния град, където ще си купува лично МПС от автокъща. Паркира служебната кола, мята се на кандидат-личната да я пробва и се забива в близка ограда. Поради недостиг на авоари в брой, с които да се компенсира продавача на място, въпросният продавач решава да задържи служебния автомобил, докато злополучният купувач предостави компенсацията. За капак от Пътна полиция арестуват нашия герой и той временно изчезва от радара на българския си работодател. Ако си мислите, че с тази работа отива да се оправя шефът на обекта или поне отговорникът „Човешки ресурси“, сте в голяма грешка. Пращат онзи, който е успял да си създаде приказка с местните и когото, поради явна невъзможност да произнесат правилно „Любо“, наричат Мистър Лобо.

Съвременен обитател на пустинята

Мистър Лобо започва един поход по етажите на йорданската полиция, който включва дълго чакане пред разни врати, преразказ на историята от самото начало пред всеки нов официел и черпня с чай с кардамон и пържени филийки. След около месец се стига до съдебна процедура, в която на Мистър Лобо му се налага да се заклева като свидетел върху дебела книга на арабски, която запотен разсилен е домъкнал след кратка суетня отнякъде с уверението, че трябва да е превод на Библията. Ще съкратя останалата част от историята до успешния финал, в който служебният автомобил е възстановен, макар и малко поочукан. Затварям скобата. Първоначалната задача на Любо беше да се явява периодически на обекта в Йордания, да раздава справедливост и да се прибира обратно в офиса в България. Този план удари на камък в момента, в който отговорникът по безопасност на обекта изпадна в непреодолими културни и финансови различия с ръководството на фирмата. Единственият друг експерт, чиято автобиография беше представяна на и одобрена от йорданските партньори, се оказа самият мениджър по безопасност и така Мистър Лобо биде закотвен в Близкия Изток за близо девет месеца. Като една важна мениджърша, аз пък получих самолетен билет да му отида на гости. И хоп! Ето ви я Маня в Йордания.

Без думи

Първата ни работа, разбира се, беше да обобщим с колко време разполагаме – все пак мениджърът трябваше да си пусне отпуска за визитата на мениджършата, и да решим къде да го разположим това време. Без да искаме, уцелихме перфектния сезон за посещение на Йордания – втората половина на месец октомври. Вече не е толкова горещо, но още не е започнал дъждовният сезон, а небето над пустинята Вади Рум по това време било най-ясно. И успяхме да отскубнем цели девет дена, които пак се оказаха недостатъчни. Йордания е мъничка страна, но пълна с чудеса за всеки любител на пътешествията и на историята.

Освен това е и скъпичка. Като се започне от заплащането на задължителна туристическа виза при влизане в страната на стойност 40 йордански динара, или къмто 93 български лева. Което е сериозна причина да не разбирам фирмите, предлагащи екскурзии до Израел с еднодневен „прескок“ до Петра. Пълно изгърмяване на 40те динара, когато в Йордания има още толкова много за гледане. Ние самите решихме да си оставим Израел за отделно пътуване, та да обърнем подходящото внимание и на двете страни. И препоръчвам на всеки пътешественик да се снабди онлайн и предварително, подчертавам предварително, с така нареченият Jordan Pass или Йорданският пропуск за над 40 обекта, включващ Петра И туристическата виза.

Пустинята Уади Рум

След това беше ред на Програмата. При мен Програмата за пътуване неслучайно е с главно П, народът с право е казал „С какъвто се събереш, такъв ставаш“, и ето аз явно съм се заразила от едната осма немска кръв на моя Мистър Лобо. В жега или студ, дърво и камък може да се пука, Програмата не може да се жертва. Е, случвало се е гаднярите да ме бойкотират в 5.30 сутринта в Берлин, когато се опитвам да ги вдигна от леглата да гоним влака за Потсдам и градините на двореца Сан Суси, след като предните четири дена съм ги пришпорвала из двата зоопарка, Александер плац, булеварди с липи и прочее. Но това са по-скоро изключения.

Та, Програмата. Тя винаги е свързана с рязане на живо месо, защото времето никога, ама никога не стига. Преди години бях на двуседмичен курс в Гранада, която даже няма един милион жители, и познайте дали успях да видя всичко, което исках. А проблемът е, както ще ви каже всеки с моето заболяване, че за истинският пътешественик светът е твърде голям, а животът – твърде кратък. Просто няма време да се връщаме по два пъти на едни и същи места. Затова се и налага рязането на живото месо, което обичайно се случва на два пъти. Първият път е планирано, когато се прави Програмата и осъзнаваш, че просто няма как да включиш Истанбулския зоопарк, който е от другата страна на Босфора, защото самото преминаване на въпросния Босфор в двете посоки ще изяде половин ден. А вторият път е принудително, на място, когато или гаднярите те бойкотират, или установиш, че в Баните на Диоклециан в Рим има необявен музей, чието разглеждане изисква много повече от единия час, който си предвидил.

Древният град Ум ар-Расас, който НЕ успях да видя

Ще пропусна мъчителната част с месо-рязането за Йордания и ще премина към подготовката на Багажа. И той е с главна буква, макар и не по същата причина, по която Тери Пратчет го описваше във връзка с първия турист на Света на Диска, Двуцветко. Имам предвид, моят Багаж не е сандък от мъдро крушово дърво с крачета и нещо като собствен мозък, който следва собственика си навсякъде. Но подготовката му е от изключително значение и трябва да се обмисли сериозно. Ето например аз като човек, вярващ, че кръгличките хора трябва да носят тесни дрехи, защото в чували изглеждат още по-кръгли, се изправих пред известен проблем, подготвяйки се за Йордания. Там, както ме предупреди моят любим, не се очаквало от жените – кръгли или не – да са в тесни дрехи. Да не споменавам момента, в който открих, че според йорданските стандарти същият този мой любим бил имал неприлични прасци! Излязъл да потича из околностите по три-четвърти гащи, и му направили забележка веднага да се прибира и да си обува дълги панталони. Да живееш с някого над 20 години и да не разбереш, че има опасни колене!

Мистър Лобо на път за Петра

Реших в полза на компромисния вариант да си взема и аз дълги панталони, въпреки че температурите в Йордания в края на октомври достигат 27 градуса по Целзий. Наложи се да инвестирам в малко торбести блузи с въздългички ръкавки, но приех това като необходимост, за да не проверявам степента на опасност на мишниците си по тамошните стандарти. Впоследствие установих, че леките свободни блузи с дълги ръкави представляват всъщност практическо предимство при цял ден обикаляне из Петра, но нейсе. Багажът трябва да съдържа задължително покривало за главата под някаква форма, за предпочитане покриващо И лицето, И врата. Плюс поне два чифта удобни затворени обувки без мрежички. Мрежичките помагат да краката да дишат, но за съжаление се вдишва и вездесъщият йордански прахо-пясък. Той има свойството да се наслоява между ходилото и подметката, а останалото го свършват законите за триенето.

В моя случай Багажът съдържаше и някои необичайни артикули, като например около 5 кила пушен бекон. Това с цел снабдяване на българската работническа общност в мюсюлманска страна като Йордания, където свинското е кът. Аз пак бях добре, един друг несретник мъкнал 25 кила ракия. Добре, че тогава се пътуваше с Турските авиолинии, а те имат доста либерална багажна политика, та му беше останало и малко място за гащи в куфара.

Не винаги слушам собствените си съвети…

Полетите, които ползваше целият български контингент, бяха вечерни. Излиташе се към 21.30 от София, а после се висеше дълги часове на Истанбулското летище преди полета за Аман. Когато кацнах на Истанбул и реших да дремя при портала за излитане вместо където и да е, първоначално се изхилих на светещото табло, твърдящо, че имам 20 минути ходене до него. До портала, не до таблото. Всъщност ходих 30 минути и хич не ми беше смешно. Добре, че куфара с бекона и торбестите дрехи беше чекиран директно за Йордания. Няма да описвам приблизително 4те среднощни часа, които прекарах на летището, само ще споделя, че имаше един момент, в който обмислях да направя повторно 30-минутния преход до портала на кацане и обратно, просто да убия времето. Това трябва да покаже колко отчаяна съм била.

В крайна сметка дългото чакане свърши и след около 1 тон кафе излетяхме, а после кацнахме. На международното летище „Куин Алия“ (Queen Alia или Кралица Алия) в столицата на Йордания Аман. И се започна.