На музей във Видин

Не е един, а няколко музея. Затова човек трябва да си отдели не един, а няколко часа. Поне. Вярвам, че всеки най-малкото е чувал, ако не виждал, Бабините видини кули.  Обаче може и да е пропуснал другите обекти към Регионалния исторически музей във Видин. Аз, например, бях. А те никак не са за пропускане. Нека ви представя първо Конака. Съвсем истински, от 18ти век, османски административен и полицейски център. И изключително атрактивна сграда, разположена в самия край на пешеходния център на Видин. Единственият й недостатък, според музейните работници, бил ефектът на фокусиране и усилване на въздушния поток през тунелчето в центъра – и то само през зимата.

Конакът приютява археологическите експозиции на музея. От само себе си се разбира, че вътре има несметни богатства. И не говоря за злато и скъпоценни камъни, а за всякакви видове съкровища, носещи в себе си частица от историята на нашите земи. Ето, например, като се каже „праистория“, и какво си представяте обикновено? Точно така, примитивни миризливи човеци с образували се по естествен път от мръсотията расти, които бият два камъка в слаба надежда да изкарат огън. Или нещо от сорта. Няма да оспорвам обонятелните характеристики на предците. Вижте това, обаче –

Само едно от съкровищата, изкопани от праисторическата епоха. Можете ли да си представите старанието на праисторическия човек, който е правил тази керамика абсолютно на ръка, без грънчарско колело? Желанието му да постигне красота с ограничените средства, които са му били достъпни? Най-накрая времето, което е трябвало да употреби, за да произведе тези неща, при условие, че тогава 30 години са били преклонната продължителност на човешкия живот? Е, трябва да признаем, че музеят е пълен и с по-традиционни съкровища:

Средновековните произведения са разположени на втория етаж на Конака. Необходимо е да отбележа, че отвътре сградата е също толкова атрактивна, колкото отвън. За мен беше трудно да свържа този интериор с обществена сграда, още повече такава, посветена на налагането и поддържането на обществен ред. Мисля, че тераската на полу-етажа под най-високата част на покрива е добавена по-късно, но все пак сме толкова далеч от циментовите стълбища с желязна тръба за парапет, ако ме разбирате. Честно, кой си прави полицейския участък да изглежда по този начин –

Следващата ни цел, когато сме на музей във Видин, е така наречената Кръстата казарма. Казарма – защото е била такава в Османските времена, а Кръстата – защото, вярвате или не, действително има формата на кръст. Защо собствено има такава форма, днес никой не знае. Построена е от местния владетел Осман Пазвантоглу, когото видинчани споменават и цитират така, мимоходом, почти по подразбиране. Като в: „А ходихте ли вече на гроба на Пазвантоглу?“ Все едно „Ходихте ли на гроба на Сюлейман Великолепни“ – сякаш всеки трябва да познава местния велможа. Аз лично хич и не бях го чувала, „запознах“ се с него покрай Казармата му.

Входовете към сградата са в ъглите на централното „кръстовище“; в крилата се разполагат етнографската експозиция и различни временни изложби, а напоследък – и детският кръжок по плъстене. Лично аз уцелих изложба, посветена на риболова като основен поминък по Дунава и успях да науча пет нови думи за „риболовна мрежа“ – гриб, невод, лапташ, орие и минчок. Ха да видите сега! Етнографската експозиция вероятно би се видяла на всеки посетител като всяка друга етнографска експозиция, пълна със сандъци, хурки, черджета и пешкири, докато не си позволи да се загледа и не открие красотата. Втъкана, вплетена, пришита и декорирана.

И накрая, какво би било нашето посещение на музей във Видин без единствената изцяло запазена средновековна крепост в България! Във всеки сезон, всяко време на денонощието и при всякакви метеорологични условия, Бабините Видини кули просто не могат да бъдат пропуснати. Може да пропуснете сравнително новия Епиграфски център с лапидариум точно до крепостта, но дори и да не знаете какво е Епиграфика, ви съветвам да хвърлите едно око. Епиграфиката между впрочем била наука, изучаваща стари текстове, писани не с перо, а с четка върху стенописи и икони, или пък изрязани в камък. По ето такива камъни, вероятно.

За самата крепост няма да ви разказвам повече. Вероятно няма човек, който да не я е виждал. Дори повече от веднъж. С крепостния ров, който само отдалеч изглежда не-кой-знае-какво. С отвесните стени, които задължително се гледат точно като застанете в подножието им. С различните нива, свързани помежду си с изненадващи прави и криви рампи, коридорчета и стълбички. Оръдията, гледащи към Дунава. Проветривите кули. Излъсканите от милион стъпала камъни, по които трябва много да се внимава. И не на последно място – дълбоките отвори за въздух и светлина, които се облещват насреща ви на най-неочаквани места.

Очаквайте още от Моите Музеи.