Имената в Кападокия могат малко да ви объркат. Зелве, например, е едновременно: 1. селище от 21ви век, в което си живеят 21-вековни хора; 2. музей на открито, част от обекта на ЮНЕСКО, включен в Списъка на световното природно и културно наследство като „Национален парк Гьореме и скалните обекти на Кападокия“; 3. долината, в която се намират горните неща, плюс Комините на феите, за които вече разказах. И която точно в музея на открито, тоест в края си, някак става на три долини. Същата тази ще срещнете под името Долината на приказните комини (Peri Bacalari на турски) и Долината на монасите (Monks Valley на английски). Забелязвате, че между турския и английския няма особена връзка. Обаче това никак да не ви притеснява, със сигурност в крайна сметка ще намерите това, което търсите.
А онова, което ще търсите, е Музеят на открито „Зелве“. Вече споменах, че представлява три свързани долини, издълбани от природата и човека в меката кападокийска туфа. В началото на месец май предлага пленително съчетание между оранжевите скали и свежата пролетна зеленина. В долините от векове е съществувало селище; местните казват, че не се знае точно от кога, но със сигурност има римски следи. Днес никой не живее там, само туристи щъкат по пътечките нагоре-надолу, като решават на своя глава дали ще се съобразят с любезните табелки „Дирекцията не носи отговорност за инциденти, които биха могли да възникнат, ако се отклоните от обозначения маршрут“.
Да влезем в Долина 1. Входната табела ни съобщи, че тук ще намерим мелницата за булгур, две църкви от пред-иконокластичния период (Гугъл ми каза, че иконокластите били средновековна секта, отричаща почитането на иконите като форма на идолопоклонничество) и винарна. Мелницата намерихме, както се вижда на горната снимка, даже съчетана с пекарна според мен. Винарната не можахме да идентифицираме, а църквите ми се видяха повече от две. Украсите им бяха пестеливи и един вид геометрични, което вероятно е връзката с въпросните иконокласти. Състояха се в каменни филиграни и кръстове, изрязани директно в стените или тавана, както и определен вид рисунки с червена боя. Показвам:
Освен това, в Долина 1 намерихме множество неидентифицирани пещери, дупки, разнокалибрени отвори и ниши в стените, вероятно свързани с по-тривиалния селищен живот. Това, което не спря да ме удивява през цялото време, беше степента на пъргавост, изисквана от обитателите на едно подобно място. Мога да предположа, че е съществувал някакъв вид естествен подбор – или се научаваш да рипаш по камъните като една планинска коза, и то без да ти се вие свят от високото като на една Симана, или падаш и приключваш с подбора. Равносметката от коя страна щях да се озова аз никак не ми се понрави, затова пък моят другар се вписваше идеално в Зелве.
В Долина 2 ни бяха обещани (от страна на входната табела) изрязани в скалите жилища и Църквата на светия кръст. В жилищата отново трябваше да гадаем кое какво е, имайки предвид, че всяка покъщнина освен изрязаните в камъка „мебели“ отдавна липсваше. Помещения с опушени тавани например традиционно се приемат за кухни, където се готви на открит огън, но нали спокойно може да е дневната, в която през зимата се топли семейството, а може да е комбинация от двете. Аз лично зяпах като омагьосана многоетажните жилищни „блокове“, до повечето от които достъпът беше забранен поради опасност от срутване. Меката скала е податлива на дълбаене, но и на дъжд и вятър. Какво ще кажете селото ви да изглежда така?
Между Долини 2 и 3 е имало дълъг към 30 метра свързващ тунел, прокопан в скалите, понастоящем също затворен за посещение по гореописаните причини. Днес връзката става по метода на простото заобикаляне, но това предлага още чудесни гледки към цялата околност на Зелве, така че го намирам за предимство. Като застанахме на входа към/над третата долина, точно под краката ни се виждаше минарето на селската джамия, очевидно от по-късен исторически период. Насреща имаше още жилища в скалите, а вляво беше тъй нареченият „Манастир“ – комплекс на няколко етажа, свързани чрез лабиринт от проходи и завити вътрешни стълбища, в момента също недостъпен. А между всички тези неща, в средата, се намираше селският площад.
Пътечката, която виждате, стигаше до самия край на Долина 3, където вниманието ни беше привлечено от странно изглеждаща скална фасада. Странно в смисъл, че беше снабдена с обичайните ниши и отвори, обаче на необичайни височини, с необичайно малки размери, а някои дори зазидани с тухли. Навременно осигурена табелка ни разясни, че това са гълъбарници – нещо, без което в някогашна Кападокия просто не се е живеело. Любопитното беше, че по време на престоя си получихме няколко версии за този афект към иначе изключително досадните птици. Едната, че са обслужвали местната поща, другата, че са били на почит като птици на мира. За третата можете да се досетите и сами, имайки предвид, че липсваха кокошарници. Във френската кухня гълъбът и до днес е на почит.
Време е да си тръгваме от Зелве, но не и от Кападокия. Очаквайте Музея на открито в Гьореме – селото в сърцето на Земята на дивите коне. Ще надникнем в дома на керамиката в Музея Гюрей в Аванос. Ще се разходим и в долината Ихлара, която започва (или завършва, зависи как го погледнете) с удивителния манастир Селиме. За десерт съм ви оставила подземните градове в Деринкую и Каймаклъ, демонстриращи как вулканичната туфа може да се дълбае чудесно не само горе в скалите, но и надолу под краката ви. А засега ви оставям с Църквата на светия кръст от Долина 2, която преди споменах, но не показах.
Оставете коментар