Музейната карта (т.нар. Museum Pass) дава безплатен или доста изгоден достъп до множество музеи в Истанбул. Предполагам, че повечето хора, посещаващи Истанбул неорганизирано, т.е. които сами си организират програмата, се възползват от тази карта. В нея са включени Археологическите музеи, но също и Айя София и двореца Топкапъ. Искам да кажа, докато първите може и да се пропуснат за сметка на Капълъ Чарши например, вторите обикновено са задължителни за всеки. Музейната карта за съжаление не включва Цистерната (древното Константинополско водохранилище), което според мен е изключително впечатляващо, както и двореца Долмабахче, вероятно поради някакви обстоятелства, свързани със собственост и мениджмънт. Въпреки това е изгодна и я препоръчвам на всеки.
Това един от Археологическите музеи в Истанбул, които са цял комплекс, разположен точно под Топкапъ. На снимката виждате така нареченият Павилион с плочките, който подслонява Музея на ислямското изкуство; неговите другарчета са Музеят на древния Ориент и същинският Археологически музей. Комплексът се допълва с градинки, в които може да се поседне за отмора на изтощените музейни нозе и да се пийне чаец със сладкиши. Павилионът с плочките е построен през втората половина на 15ти век от тогавашния султан като „Дворец за удоволствия“, както и да се разбира това, а е музей откъм средата на 19ти век. Не разбирам много от изкуства, така че обичайно пропускам тези музеи, но специално този е пълен с любимите ми ярки рисувани плочки, така че спечели моето внимание. Така научих и за периода Изник, 15-17 век, времето най-доброто и качествено плочко-производство в Османската империя, носещ името на града, който е бил център на това производство. Ето малко страхотни плочки за всеки, който ги харесва като мен:
В другите два музея от комплекса човек може да намери всякакви интересни нещица. Още рисувани плочки за украса, включително от византийския период. Статуи, облечени в невероятни каменни драперии и с впечатляващо детайлни прически и бради. Достопочтени семейни барелефи от входовете на фамилни гробници, изобразяващи главите на всички членове на фамилията, погребани вътре. Дълго съм се чудила преди как точно добавят нова главичка на барелефа, като ще погребват нов член на фамилията; дали подменят цялата плоча или предварително са оставили място – ама пък как са знаели точно колко място да оставят?! Накрая попитах един куратор и разбрах, че при строежа на гробницата се изобразявали сегашните членове на семейството, включително децата, които някой ден ЩЕ бъдат погребани там. Пак не става ясно какво се очаква да се случи например със съпрузите, които тези деца ще отимат някой ден, но нейсе.
Говорейки си за интересни музейни нещица, в моя списък достойно място заемат ето тези деликатни тръбички от водоснабдително-канализационната система на Константинопол. Също и колекцията саркофази, някои от които са конвенционални в смисъл на каменна кутия с малко украси отстрани. Обаче някои от тези кутии имат цели скулптурни композиции върху капака, очевидно за прослава на собственика. Други пък приличат на грамадански повити каменни бебета с бузки и къдрици. Не са за пренебрегване и глинените форми с клинопис, както казваше непрежалимият Тери Пратчет, изисква се голямо майсторство да си напишеш ювелирно завещанието върху главата на карфица. Насочвам вашето внимание към следната групичка „документи“:
Номер 1 е договор за паричен заем, в който се казва: „Мару дължи на Адод-раби 30 г сребро. Длъжен е да го наброи до времето на жътвата. Ако не, Мару ще дължи допълнително 48 г. сребро всеки месец.“ Сериозна работа ми изглежда. Номер 2 е още по-сериозна, а за нашите разбирания – и жестока: „Госпожа Салуата купи Сулу. Майката на Сулу го продаде за посочената цена. Ако някой друг предяви права върху момчето, майка му ще дължи 30 г. сребро“. Уточнявам, че плочките са от 19 век преди новата ера и са на древен асирийски диалект. Номер 3 пък е писмо (!), отнасящо се до взет заем в медни монети. Подателят обяснява на адресата Ашур-нада, че е взел 1800 г. мед от търговеца Х, за да могат синът и дъщерята на въпросния Ашур да преживеят изминалия месец. Спешно се изисква от таткото да изпрати сребро, включително за лихвата, по първия преминаващ пътник, за да не гладуват децата му.
Допускам, че доста хора, дори такива, които са си закупили Музейната карта, пропускат един от интересните музеи в Истанбул, който също се намира под Топкапъ и има езико-завързващото име Музей за историята на науката и технологиите в Исляма. За това съдя по факта, че си бяхме почти съвсем сами във въпросния музей, докато на Топкапъ се бутахме със сериозни тълпи. А вътре също има интересни нещица, като например ето това съоръжение на горната снимка, което за мое огромно изумление се оказа… часовник. Мебел почти колкото цяла стена, пишеше, че работела с вода, демек воден часовник, обаче точно как не ме питайте. Имаше и древни лимонки, макети на чудновати съоръжения за вадене на вода или броене на звездите. Избрала съм да ви покажа обаче комплекта инструменти на древния ислямски доктор, и то не какъв да е, а офталмолог.
Като пренебрегнем самото количество инструменти за третиране на едните очи, смея да кажа, че някои изглеждат направо зловещо. Дето се вика, не ща и да знам за какво са се използвали. Обаче пусто любопитство, ето този необясним инструмент долу вляво бил за „вадене на осили или други подобни неща, попаднали в окото“. Този от лявата му страна пък е за „вадене на неща, залепнали отвътре на клепача“. А пък невинно изглеждащите ножички на горния ред вляво от клепачо-почиствача били за „рязане на клепачи“ (?!?! бррр). Както казах, човек никога не знае какво може да намери в един музей. Жалко, че повечето посетители, които съм наблюдавала даже в най-известните музеи или дори именно в тях, ги минават като на ескалатор на летището, само дето за разлика от ескалатора повече си въртят главите наляво-надясно…
И сега искам да ви покажа любимия си измежду всички музеи в Истанбул, който включих в програмата ни заради моите момчета, че археологията обичайно им идва в повече. Аз отидох просто ей така, да не скучая самичка, и това се оказа великолепно решение. Разбира се, всеки има собствен вкус, но ако сте любители на музеите като мен, ще оцените високо подредбата, организацията, грижата за клиента и в крайна сметка цялостното преживяване в музея. Независимо дали сте фенове на влакове (реални и макети) или лодки и автомобили. Музеят носи името на своя основател – Рахми М. Коч, за който аз дори не бях чувала преди да го посетим. Той се оказа турски милиардер и меценат, също и колекционер, който не само предоставил всичките си колекции за създаването на обществен музей, ами убедил и други богати люде като него да дадат от своите. На горната снимка се вижда макет на музея, който заема доста обширна площ на брега на Босфора.
Вече споменах колекциите от влакчета, обаче има и кукли, аксесоари за кукли, детски чаени сервизи и цели куклени къщи. Куклените къщи – хубаво, обаче ако не сте виждали куклен вагон, ето ви го на снимка. На колекцията от корабчета в бутилки Джак Спароу само може да завижда. Истинските лодки, яхти, автомобили, дори трактори, пожарни коли и всякакви возила са впечатляващи – може да придобиете бегла представа от снимката в началото на статията. Отделно се впечатлих от двора със самолети, въртолети, влакове, трамваи и тролеи. А най-хубавото беше, че вътре може да се влиза – ако искаш на пасажерските места, ако искаш в пилотската кабина или на мястото на шофьора. Дори и в „конския вагон“.
За завършек на нашите музеи в Истанбул ще спомена тура на една истинска подводница, която американците бракували в някакъв момент и дарили на турската армия. За тура се заплаща отделно и не разрешават да се снима. Водач ни беше един от бившите моряци, служили на същата тази подводница – мъничък човечец, който ни обясняваше, че не са вземали високи или дебели хора. По причина, че целия екипаж е бил 84 човека, в едни тесни пространства, където едва се промушвахме 12-те участници в тура. С нас имаше един двуметров холандец, мисля, че успя да си удари главата навсякъде, където имаше възможност. Мога само да препоръчам, ако се озовете в музея на Рахми М. Коч, да не пропускате подводницата, няма да съжалявате. За доказателство прилагам ухилените ни физиономии от след посещението, от единственото място, където можехме да се снимаме, а именно върху подводницата:
Оставете коментар