Истанбул е град с много лица, град на контрасти, ключов актьор в четири империи (Римска, Византийска, Латинска, Османска). Град, предизвикващ различни асоциации у посетителите си, често пъти полярни – или изобщо не го харесваш, или се вклюбваш в него. Аз също се чудих по време на нашето посещение, харесвам ли го или не. Накрая реших, че подобно хранилище на многообразно вековно наследство не може да не бъде харесвано. Въпреки смесените чувства, които ние българите храним към, например, едно османско наследство предвид трагичния ни пет-вековен опит на нация, насилствено включена в Османската империя. Уточнявам, че нито за миг не изпитах желание да посетя Капълъ чарши или някой от другите пазари и да се омешам с тълпите сред наситена атмосфера на подправки (и вероятно пот). Затова пък тутакси се нацелих в дворците Топкапъ и Долмабахче.
Инкрустирано със седеф дърво в рамка от „турско“-синьо, по вкуса ви ли е? По моя определено.
И така, османско наследство. Включващо множество и много красиви джамии, чешми, керван-сараи и прочее. За мен сърцето му се намира в централния район Султанахмет, в бившия султански дворец – сега музей – Топкапъ. Пищен комплекс, гледащ отвисоко към Босфора. Има цели четири двора. Първият сега е обществен парк със свободен достъп, свързан с втория двор чрез Портата на приветствието (така си я преведох, на английски я бяха изписали като Gate of Salutation, а на турски не съм си я записала да я проверя). Въпросната Порта, както и останалите подобни съоръжения в комплекса, не е просто врата; това са цели отделни сгради с вътрешни помещения и проходи. От Портата на приветствието започва днешният музей.
Тази снимка е от Втория двор, където са се провеждали регулярните прегледи на войската под величайшия взор на султана. Последвани от тържествен съвместен обяд на дворната морава. На заден план се виждат комините на султанската кухня. Тя е мисля единственото място в бившия дворец, където не разрешаваха да се снима, и досега не мога да разбера защо. Но само по броя на комините можете да си направите извод за мащаба на съоръжението. Все пак някой е трябвало да сготви въпросния султанско-войскови обяд. А една табелка ни осведоми, че във времената на най-голям разцвет на Топкапъ, готвачите е трябвало да изхранват 10000 души персонал на ден, и не съм объркала нулите. Особено ми хареса, че примерно 1/5 от цялата кухня беше сладкарският цех. Шербетче, локумче, халва, такива ми ти работи. Само зъболекарският кабинет къде беше не разбрах.
Павилионът на наследниците (мисля) в Четвъртия двор на Топкапъ.
В Третия двор на Топкапъ e Павилионът за аудиенции на султана, молитвени стаи и гледки към Босфора. Последният Четвърти двор е владението на султанските наследници, а и на самия султан, когато не е прекарвал времето си в Харема. Въпросният Харем е напълно изолиран комплекс, както може да се очаква, входът към който е във Втори двор. Пада се някак точно зад Залата на Императорския съвет, където са заседавали султанските съветници. И където има едно зарешетено прозорче откъм Харема, за което се твърди, че се ползвало изненадващо от началника на Империята да се осведомява как върви дебатът между съветниците му. Между Харема и външния свят се разполагали специалните дворцови стражи.
Това е спалнята на въпросните стражи, които си постилали дюшечетата по платформите. На долния етаж спели „старите войници“, а новобранците били горе на полу-етажа. Най-интересното е, че докато са се бутали да спят на два етажа, явно не мястото е било проблем, защото има цяла съседна стая, озаглавена само и единствено „Стая за пушене“. Вътре в самия Харем също е царяла строга йерархия, оглавявана от Валиде султан, или майката на султана. Нейните покои не отстъпват по пищност на султанските, а ако са верни всички истории, които са се донесли до нас относно харемските обичаи, жената е била институция в институцията.
Пищността разбира се е едната страна на медала. За другата страна човек може да поразсъждава, когато попадне в т.нар. Двор на фаворитките. Слънчев и просторен двор, в единия край на който е явно Домът на фаворитките, тоест мястото, в което са настанявали късметлийките, успели да родят наследници на султана. Светло, спретнато, приятно за окото. Докато не обърнеш внимание, че Дворът всъщност гледа към едно малко тревисто пространство, оградено със стени, а пък къде са настанявали горките не-фаворитки, никой не ти и казва.
Домът на султанските фаворитки
През първата половина на 19 век в Османската империя започват редица реформи, подчинени на стремежа въпросната империя да спре да създава османско наследство, а да започне да твори европейско такова. В средата на века цялото многолюдно султанско домакинство се премества в нова резиденция в „западен“ стил – дворецът Долмабахче. Сравнението между Топкапъ и Долмабахче илюстрира целия този преход. Твърди се, че строежът на новия дворец почти е докарал империята до банкрут. Размахът и монументалността грабват посетителя още на централния вход, след като е чакал средно 40 минути на опашката за билети.
Вътре в залите на двореца незнайно защо не разрешават да се снима, така че не мога да покажа как пищността от екстериора навлиза в интериора. Но мога да ви уверя, че е направо болка за сетивата – от дебелите ярки килими до разноцветните стенни украси и тежките мебели. Водите на Босфора се плискат буквално под оградата от ковано желязо, в която са сложени внушителни порти – да посрещат акостиращите по вода султански гости. Днес служат главно за фон на гостуващите кифли, сред които не пропуснах да се наредя и аз, както е видно от снимката в началото на статията. Задачата на двореца да впечатлява е изпълнена успешно, макар че сравнявайки Топкапъ и Долмабахче, първият ми се вързва много повече с идеята за османско наследство. Това също е субективно, естествено, но искам на финала само да ви покажа как изглежда османският харем по европейски:
Оставете коментар