Този пост е за моите македонски приятели. Тези дни мисля много за тях. Има моменти, когато човек пребивава в среда на голяма скръб и тъга и е толкова лесно да се потопи в усещането за безсмислената жестокост на света. И за безсмислената загуба. В такива моменти е трудно да си припомни, че в същия този свят съществуват и светли лъчи на радостта, на човешкото общуване и приятелство. Избирам да мисля за светлия свят. Избирам да ви разкажа за Македония, както аз се запознах с нея, както се сприятелихме и както винаги ще се връщам.

Поглед към Струмишкото поле

Родом съм от другия край на България, почти по идеален диагонал. Съдбата и любовта ме доведоха в югозападния ъгъл. Е, и красотата на тази земя, и други хубави работи. Започнах да работя по международни проекти, включително трансгранични. Предупредиха ме много сериозно, че в тези гранични краища трябва да съм внимателна къде, за какво и как говоря, понеже хората били чувствителни на разни теми. И от двете страни на границата.

После минах границата и се запознах с въпросните хора. Бях много внимателна. Те обаче не бяха. Награбиха ме в мечешка прегръдка, заляха ме със смях и ми заразказваха вицове. Онзи за охлюва с кукичката на гърба. Докато схвана, че ставало въпрос за къщичката му… Нагостиха ме с тавче-гравче. И ми наляха Тиквешка лозова ракия, да видим могат ли да пият бугарите. Пихме и пяхме. Играхме хоро. Катерихме се до водопади по планините, спускахме се в древни разкопки и палихме свещи из манастирите. За хубави работи, но явно и за тъжни.

Моите приятели от Македония

Места и хора от тази слънчева страна ще останат завинаги в сърцето ми. Партньорите ни Аце и Митко, с които изядохме заедно много торби със сол. Техният град Струмица, дом на най-веселите карнавали в Македония и Отворения фестивал за модерна балканска музика. Беласишките села, където готвят фантастично. Римските терми на Банско (да, Банско!) и сладкодумният отец в църквата “Свети Петнаесет”. Женските манастири Велюса и Водоча с цветните градини, чудесните гледки към долината и чевръстите монахини, произвеждащи природна козметика и рисуващи икони по старите традиционни начини.

Манастирът Водоча

Манастирът Водоча

Разходката с трактор из хълмовете над Дойран, където местният краевед разказва за Дойранската епопея. Дядото с лодката, който пък разказва за Дойранското езеро докато плаваме из него. Най-вкусната пържена црвеноперка, която можете да си представите. С пиво Златен даб и картофки. Фестивалът на смоквите в близкото Валандово. Тръстиковите пътеки из Моноспитовското блато, където ще намерите интересни видове птици. А може да намерите и дървото Гол човек, ако се качите в планината Кожуф над Гевгелия, към курорта Смрдлива вода.

Македония, Дойранско езеро

Дойранското езеро

На север оттам ни очаква Штип и близкият древен град Баргала. Кочанското поле, даващо реколти от вкусен ориз. Планината Осогово със своите зелени каньони, трекинг-маршрути и нови приятели от Македония. В града на средновековните кули и мостове, Кратово. В Лесновската купа и едноименното село с манастира на Гаврил Лесновски и легендата за Четиримата светии. В село Куклица с каменните му кукли. Или в Крива Паланка и манастира Свети Йоаким Осоговски – идеално място да посрещнеш Великден със среднощна литургия и да се бориш с шарени яйца на закуска в двора.

Осоговски манастир

Великден в Осоговския манастир

На запад можем да тръгнем към Охрид, да се качим на крепостта по изгрев или залез и просто да се любуваме на гледката. Да отскочим до манастира Свети Наум и да се повозим с лодка по Охридското езеро. Да се видим с приятелите от университета в Охрид и заедно да похапнем край езерото. На връщане да разгледаме древния град Стоби и да си купим грамадански ябълки от бабите по селата. Да пием страхотно вино в Кавадарци. А после да свием на северозапад към Скопие на гости на партньорите от Македонското еколожко дружество и Центъра за проучвания и култура Хемус.

Охрид, Македония

Охрид

А почти на границата със Сърбия ни очаква нещо наистина изумително. Древна мегалитна обсерватория на близо 4000 години на каменен хребет край селцето Кокино. Пътят дотам е предизвикателен и на човек лесно може да му се стори, че е тръгнал за края на света, но наградата си струва. Поставяме ръцете си върху причудливите скални образувания както древните хора толкова векове преди нас. Вглеждаме се в красивата панорама под нас. Сядаме на трона на звездобройците и отваряме сърцето си за Македония и нейните хора.

Кокино