Скалните църкви на Гьореме

Гьореме е селото, което се възприема като център на Кападокия. Все пак на него е наречен Националният парк „Гьореме“, който пък е в центъра на обекта на Световното наследство на ЮНЕСКО. Ценността му за света не е нито само природна, нито само културна; той е от така наречените смесени обекти заради комбинацията от изумителните скални форми и усърдието на човека да се намести насред въпросните форми. Особено внимание ЮНЕСКО обръща на „скалните светилища с уникално Византийско изкуство от пост-иконокластичния период“. Напомням за всички, прочели или не статията ми за Зелве, че иконокластите са секта, отричаща иконите като израз на идолопоклонничество. На мен самата иконокластичната трактовка в украсата не ми се видя зле.

Останки от нея можете да видите на много места из Кападокия, нерядко прозиращи изпод по-късните пластове с изображения на светци. Тази специално е от Музея на открито „Гьореме“, който се определя като голям манастирски комплекс / семинария / сбирка от монашески общности, всяка със своя църква. Най-известната от тези църкви, Токали или – ако щете вярвайте – Църквата на катарамата, се оказа обект извън официалните предели на Музея, за която на място никой не информира зашаматения посетител, така че е изключително лесно да се пропусне този бисер на скалното изкуство. Което ние и направихме, затова нито мога да ви я покажа, нито да ви разкажа за нея.

Мога обаче да ви покажа какво ни посрещна веднага, щом влязохме в Музея на открито. Това на горната снимка е удивителният обект, известен като „Метохът“ и предполагаемо част от гореспоменатата семинария. Човек първо се опитва да си представи как младите учащи се монаси щъкат по етажите на тази пчелна пита, а после и как не се разсейват постоянно от гледката, която им се е откривала от горните нива. Какво училище, а? От Метоха пътеката ни отведе дъговидно към поредица надълбани в камъка манастирски обекти, от които само част бяха отворени за посещения. Ето това например е входът към Църквата на сандалите – страхотни именца имат! – от средата на 11ти век.

Именцето идва от двете дълбоки стъпки в камъка под един от стенописите, макар че се предполага, че църквата е била посветена на Светия кръст. Както споменах, част от църквите в Музея на открито „Гьореме“ бяха затворени за посещение, вероятно по съображения за безопасност, а в други беше забранено да се снима интериорът. Това второто вече не знам защо. В Църквата на сандалите нямаше никакви ограничения, така че ви предлагам възможно най-общия план, който успях да хвана. Никак не е лесно да се снима в тясна скална ниша!

Съседната църква, например, Тъмната, не само е забранена за снимане отвътре, но и входът се доплаща извън билета за целия Музей. Информираха ни, че името се дължало на факта, че естественото осветление е било оскъдно, идващо само от един малък прозорец в нартекса (преддверието). И това било допринесло цветовете на стенописите да се запазят изключително ярки. Да, ярки бяха, признавам, обаче защо точно тази църква е Тъмната, при положение, че има поне един прозорец, а пък други си нямат хич, остава загадка за мен. Смятам, че самата архитектура на обекта беше много атрактивна, тъй като входът на църквата беше откъм тераса на второ ниво, до която се стига по вътрешен тунел, издълбан в скалата.

Изобщо трябва да си призная прегрешението, че за мен скалната архитектура беше много по-интересна от византийските стенописи. Сигурно понеже произхождам от район, където си имаме подобни. ЮНЕСКО ще трябва да ми прости за това. Също толкова интересни ми бяха следите от битието на обитателите. Те, разбира се, не бяха много – нито обитателите, нито следите. И често бяха по-на тъмно от Тъмната църква. Ето ви например едно битово помещение, най-вероятно кухня, с вдлъбнатини по пода и стените, за чието предназначение можем смело да гадаем. Лъжичко-подобната форма в центъра била огнището, като чухме две версии за смисъла на каналчето, водещо към дупката. Да се отвежда пепелта или да се въвежда въздух за поддържане на огъня.

Към кухните, разбира се, имаше трапезарии, някои в същото помещение, а други отделно. Някои бяха също толкова тъмни, други имаха прозорци. Като казвам прозорци, се надявам разбирате, че става дума за дупки в скалата. Дизайнът беше един и същ – дълга маса с дълги пейки от двете страни, на които монасите да похапват задружно. Всъщност – три успоредни плоски каменни стенички или валчета, изберете си термин. В Кападокия всичко е по-различно и по-специално.

Още една особеност на църковниия интериор в Гьореме беше наличието на издълбани директно на пода, в скалата, гробни ниши. Понастоящем изглеждащи като вдлъбнати тесни правоъгълници. Известна разновидност представляваха гробните ниши в стените. Първоначално решихме, че са за монасите, или по-скоро за висшия клир, понеже тук ще да са живели доста монаси и ако това е манастирското гробище, би трябвало да е доста по-голямо. Обаче в този случай не можехме да си обясним наличието на малки правоъгълничета. Едва към края се появи една услужлива табела, която поясни, че това било за ктиторите на църквите от околните селища и техните семейства.