Къде не съм?

Ясно е, че съм си вкъщи. Социално отговорна и притеснена за майки, баби, свекъри и свекърви. Там обаче, където не съм, а трябваше да бъда, е Турция. На 11ти април трябваше да тръгнем от Благоевград с верното возило на четири гуми за Истанбул и да останем там два дни, да гледаме лалетата. А оттам трябваше да продължим към Кападокия и да гледаме балоните. Верно само да ги гледаме, понеже за четиричленно семейство с пораснали деца трябваше да ограбя банка, за да полетим, но съм сигурна, че и гледката щеше да си струва. Обаче вместо да унивам, реших, че мога да отворя папките с посещението ни в Истанбул през май 2018та. Установих, че някои от снимките ми не са с най-доброто възможно качество, обаче тези кебапченца така ми стоплиха сърцето…

Началото на май 2018та беше, както се полага, слънчево и приятно, и гледките към Босфора, както можете да видите на снимката в началото, бяха прекрасни. Пътувахме през Гърция, като се спуснахме покрай Серес и Кавала и хванахме магистралата за Истанбул. Както обичайно, от Ксанти нататък си бяхме почти съвсем сами на пътя. Не уцелихме много квартирката, понеже я избирах най-вече по възможността да се паркира около нея, но пък наистина беше с лесни комуникации. Истанбул ни посрещна с развяти червени знамена и портрети на президента си.

В следващите дни регистрирахме и ужасяващия трафик на Истанбул, и огромния контраст във външния вид на основните артерии и малките улички точно до тях, и високите нива на замърсяване, и пре-натоварването с туристи на определени места. Този врящ котел история обаче има много лица, и ние видяхме и други. Комплексът в сърцето на стария център – Султанахмет – с откритите пространства, градините, фонтаните, и най-вече с двете внушителни сгради на „Света София“ и Синята Джамия може да е в списъка на всяка програма за посещение на Истанбул и да звучи като невероятно клише, но това не го прави по-малко чудесен. За съжаление Синята Джамия ни убягна през май 2018та, защото беше в ремонт и можеше да се види само отвън.

Затова пък „Света София“ или „Айя София“, както е известна тук, беше отворена за посещение, въпреки че и там течаха някакви вътрешни ремонти. Бившата църква от началото на 6ти век, след това джамия, а понастоящем музеен обект е впечатляваща и отвън, и отвътре. Мащабите й са предназначени да смиряват хората пред божията премъдрост (каквото значи името). Слушах веднъж някакъв изтъкнат архитект да се изказва за „Света София“ и не запомних много от професионалните обяснения; това, което запомних е, че построяването на такъв огромен купол, който още да се държи след толкова години, е било истински подвиг.

Както споменах, вътре също има предостатъчно впечатляващи неща. Запазените мозайки с много златно във византийски стил; мраморните „шишенца“ за вода с височина човек и половина; порфирните колони на входа, които били много скъпи и затова по- във вътрешността били заменени с по-простички; викингските графити на парапета на втория етаж, нещо като „Олаф беше тук“; филиграна по станите на библиотеката и т.н., и т.н. На снимка избрах да покажа все пак част от купола на „Света София“, с образа на Богородица с Младенеца, която османските турци са решили да оставят при превръщането на църквата в джамия.

И докато сме на вълна храмове, ще спомена още два. Мисля, че няма българин, който да е отишъл до Истанбул и да не е посетил т.нар. Българска църква, или „Свети Стефан“. Наричат я още Желязната църква заради конструкцията й. Доколкото разбрах, до неотдавна е била позанемарена и в лошо състояние, но ние я видяхме вече след реновирането, и изглеждаше прекрасно. Вътре продаваха преиздадени стари книги, от които ние с радост си избрахме книга за българската домакиня от самото начало на 20ти век, където с много „ъ“-та в края на думите ни обясняваха какъ да спасимъ кокошка, дето е взела да се разваля. Мен лично ме впечатли и надписът, течащ с големи букви под покривния корниз на сградата от другата страна на улицата, който незнайно защо не съм снимала, но обявяваше, че султанът е разрешил на българите да си построят църква.

И последно за днес – т.нар. църква Хора или „Христос Спасител“. Видя ми се адски трудна за намиране, защото се намира в много гъсто застроен район и въпреки височината, куполите и прочее, я виждаш вече точно като си пред нея. И тя беше в голям ремонт, та се влизаше само в част от помещенията, но придобихме представа защо е музей и защо е считана за един от най-красивите образци на византийско изкуство. Построена е първоначално през ранния 5ти век, но златните стенописи и мозайки, с които е известна, са от началото на 14ти век. В Османската империя се е превърнала в Джамията Карие, а днес е само музей като „Айя София“. Снимките ми по никакъв начин не могат да покажат великолепието на интериора, трябва да се види на живо. Обръщам внимание на „оребрения“ купол вдясно.