Ал Мафрак и на запад

Част 2 от „Йордания за начинаещи“

Кацането в Аман по онова време се осъществяваше в нечовешкия час около 05.30, малко преди зазоряване. Още по-нечовешки за посрещачите, които бяха базирани в град Ал Мафрак, на 70-ина километра от столицата. И на около час от летището, демек потегляне за церемонията по посрещане в 04.30.

Първото, което видях от Йордания, не беше много впечатляващо, имайки предвид, че беше вътрешността на летището „Куин Алия“ и съответно неотличимо от хиляди подобни вътрешности по света. Опашката на Паспортния контрол вървеше бавно, понеже не всички се бяха усетили да си купят туристическата виза предварително, а пък и останалите ни фотографираха един по един, преди да ни набият печата в паспорта. На съседното до мен гише се озовах едновременно с шармантна русокоса млада дама с капела, големи бляскави обеци и твърде много грим за 6 сутринта. Когато моят паспортен контрольор произнесе високо фамилията ми „Марковска“, въпросната дама се озърна, пристъпи до мен, ухили ми се свойски и ме потупа по гърба. Впоследствие разбрах, че в Аман имало цял квартал със, за предпочитане, руси гражданки на т.нар. бивш Източен блок, поддържащи специална комуникация с местното население от мъжки пол. Поведението на дамата намекваше, че ме приема другарски, което така и не можах да реша дали ме ласкае, понеже не бях нито русокоса, нито млада.

За съжаление нямам снимка от магистралата; така изглеждаха „редовите“ пътища около Ал Мафрак

Следващото, което видях от Йордания, беше мрак, тъй като още не беше съмнало, когато поехме към Ал Мафрак. Пътят се водеше магистрала и верно имаше по две ленти във всяко платно, обаче по средата беше разположена само нещо като плитка канавка, пълна с боклуци. Това инженерно решение може да е било случайно, а може би не, както заподозрях от наблюдаваната от нас изненадваща маневра на малко камионче с мъждукащи фарове, което кротко си пърпореше пред нас, докато не направи рязък обратен завой в насрещното платно право през канавката.

Третото от Йордания и първото, което наистина видях – понеже вече съмна, беше самият Ал Мафрак. Абсолютно с нищо незабележителен градец с над 100 хилядно население, кубовидни къщи и блокчета в прашен цвят и улици, покрити с прах. Вездесъщата йорданска прах покрива голяма част от страната – онази, която не е базалтова или истинска пясъчна пустиня. Сред прахта понякога изникват руини, които може да са древни или съвременни – трудно е да се каже, и стада пасящи овце. Какво пасяха тези овце, до ден днешен не мога да кажа, защото аз не успях да зърна дори едно зелено стръкче в прахоляка, обаче си бяха охранени и изглеждаха съвсем добре. Сигурно са първите прахопасни овце, еволюирали в синхрон с околната среда на това място.

„Пасищата“ на прахопасните овце

Излъгах ви обаче за Ал Мафрак. Може да се каже, че имаше 1-2 забележителни нещица дори и в него. Едното бяха зелените площи на бензиностанциите и кръстовищата. Верно бяха зелени, обаче понеже бяха настлани с нещо като зелен мокет. Тук-там от дупки в мокета стърчаха хилави дръвчета. Вътре в зелената площ на едното кръгово кръстовище пък се мъдреше друга Мафрак-ска забележителност: истински танк. Каква беше идеята да се украси едно централно градско кръстовище с подобен паметник остава загадка за мен. Но не мога да пропусна най-голямата забележителност на града според нашата скромна преценка – Зеленият салон. Най-вкусните сладкиши, които някога съм опитвала, преяждала със, мъкнала като свръх-багаж за приятели и поръчвала да ми бъдат донесени, когато някой Любов колега си е идвал в България.

Достойнството на Ал Мафрак от моя гледна точка беше, че можехме да го ползваме като база, от която да правим лъчови пътувания из страната. Базата ни беше общежитието на българските работници в покрайнините. От прозорците ми се разкриваше яка гледка към прашната пустиня около града. Гледката се разнообрази някъде към третия ден, когато за една нощ там се материализира цял номадски катун со все шатрите, шумните дечица, камилите и прахопасните овце. Кралят на Йордания бил обявил последните номади, живеещи по стария начин, за живо културно наследство и ги бил поставил под закрилата на закона. Така че когато един подобен катун се материализирал за една нощ насред площадката на строящия се соларен парк, на ръководителя на обекта и моят Мистър Лобо им отнело три дена пиене на чай и клечене край лагерния огън, докато убедят старейшините да се материализират някъде другаде.

Така изглежда голяма част от Йордания

През първия ден на престоя ми в Йордания основно си отспивах. Освен това се образовах. Бяха ми обяснени някои основни неща, като шест-дневната работна седмица – проблясък на спомен от времената на социализъма в България, само дето почивният ден не беше неделя, а петък. Другата жизненоважна информация беше, че водата от крана не се пие по никакъв начин. Къпане – да, но дори зъбите се плакнеха с бутилирана вода. Изключително място за бизнес на фирмите, бутилиращи ценната течност. И изключителен стоицизъм от страна на местните хора. Ние, българите, дори не забелязваме колко сме облагодетелствани от природата, докато не попаднем на място, където всяка капка вода е безценно богатство.

Този първи ден завърши с шварма и сладкиши в Зеления салон, за голяма радост на моя съпруг. Това последното е поради факта, че вторият етаж на салона беше запазен само за „семейни“. Бидейки категорично семеен, Любо се опитал една вечер да седне и да хапне там, но учтиво му обяснили, че трябва да представи и жената, иначе да си яде на пейката отвън. Излишно е да казвам, че заредихме сладкиши и за вкъщи.

На северозапад

Северозападната част на Йордания е единствената по-зелена в сравнение с останалата територия. Явно там все пак е имало и някой-друг водоизточник, а не се е разчитало само на дъждовния сезон, като например в Петра. Само на 50ина километра северозападно от Ал Мафрак се намира вторият по големина град на страната – Ирбид. Има някой и друг музей, които ние никога не уцелихме отворени, но иначе си струва да се посети за пазаруване в хипермаркетите или ако сте почитатели на моловете. Характерна особеност на йорданските хипермаркети е наличието на огромен щанд с насипни подправки в чували, които ние бихме нарекли екзотични – куркума, джинджифил и пр., но за местните си бяха като чубрицата. Редом с подправките се кипреха и чували с печени ядки на много прилични цени. Любими ни станаха ядките, печени с подправки, включително лютивите. Това, което липсваше в хипермаркета, бяха свинското и алкохолът. За алкохол си имаше специални отделни магазини, но сигурно трябва да сте много закъсали, за да дадете 40 лева за бутилка съвсем обикновено бяло вино.

Два от дните ни по Програма бяха посветени на древни градове в северозападна Йордания. Най-близо до Ал Мафрак беше Рихаб, където ни канеха да видим една от най-старите запазени църкви в Светите земи и в света като цяло. За мен и досега е мистерия какво представлява въпросната църква на Свети Георги от края на 3ти век, защото въпреки обявеното работно време намерихме само ограда с дебел катинар.

„Скритият“ Рихаб

По-голям успех постигнахме със съседната Пела, адаш на родното място на Александър Македонски, днес находящо се близо до град Едеса в Северна Гърция. Както се оказа, йорданската Пела всъщност си била кръстена на древно-македонската в чест на въпросния Александър. Освен това била част от древен съюз на десет съседни града, титулуван съвсем логично Декаполис (дека – десет, полис – град), и съвсем нелогично и настойчиво наричан от мен Декатлон. Идеята на съюза била да се изкрънка от римския генерал Помпей известна независимост по времето, когато той завладял тези земи за Римската империя. Успели, макар и не за дълго, но Декатлонът се запазил.

Гръко-римската Пела

От гръко-римската Пела е разкопано съвсем малко, открояват се останките на нечий помпозен храм с мощни колонади, в който до съвсем неотдавна местните деца ритали футбол. Иначе текат разкопки на по-късните пластове на обитавани от ранното средновековие, когато градът вече е бил мюсюлмански. Успяхме да видим как по-късните обитатели са рециклирали наследството от по-ранните, включващо всякакви типове строителни материали, че и керамика. Части от древната Пела надничаха из дворовете и улиците на съвременната, както често се случва.

По-късната Пела

На север от Пела намерихме друг град от Декаполиса – Гадара, днес наричан Ум-Кайс. Заедно с целия този район, градът е страдал от множество земетресения през годините, а най-много от т.нар. Галилейско земетресение през 749 г. след новата ера. Навлизайки в древния град, имахме чувството, че земетресението е станало едва ли не вчера и никой не е имал време да разчисти. Купчини камъни лежаха все още разхвърляни отляво и отдясно на основния маршрут за посещение. А типичната гледка от сградите включваше каменни подове с прорасла трева в процепите и тук-там стърчащи колони. Повечето от тях, имам предвид сградите, или не са били никога идентифицирани, или си ги пазеха в тайна, понеже нямаше информационни табели и ние, имам предвид посетителите, трябваше да гадаем. Това последното, между впрочем, е характерна особеност на йорданския туризъм, по което той доста се родее с българския.

Сякаш земетресението е станало вчера

Някои неща все пак бяха разпознаваеми в Ум-Кайс. Едното беше театърът, подпрян халташката с нещо като аматьорско дървено скеле. Другото беше главната улица, обточена с колонади, от едната страна на която се намираше градският площад. От него днес има чудесна гледка към Голанските възвишения. Като казвам „чудесна“, имам предвид, че се виждат много добре, а не че гледката е особено красива. Възвишенията са дибидюс голи, няма даже един скален феномен така, да закачи окото. Никога няма да разбера защо хората са се избивали векове наред, че продължават и днес, за ето тази гледка. Вижда се и долината на река Йордан, когато няма мараня или тънка пелена от прах във въздуха. При нас имаше от второто, не видяхме много от долината.

Долината на река Йордан с Голанските възвишения

Разпознахме и големия градски фонтан на Ум-Кайс, т.нар. нимфеум, пред който открихме пра-дядото на пешеходните пътеки. За тротоара знаехме, че са го измислили римляните, за пешеходната пътека – не. Но явно им е било много необходимо да я изобретят, съдейки по дълбоките коловози, издълбани в гранита на главната улица от колелата на хиляди превозни средства.

Пешеходна пътека по римски

На юг от Пела се намира крепостта Аджлун. Тя е била построена в едни по-късни, средновековни времена, но пък е ползвала основите на стар византийски манастир. Почитателите на филма „Небесно царство“ вероятно биха се зарадвали да научат, че според определени източници строител на крепостта е бил един от генералите и племенник на самия Саладин. От крепостта ще запомня няколко неща. Едното е три-слойната порта, която е или много хитро инженерно решение, или така се е получило поради постоянното дострояване на обекта. Като уточнявам, че говоря за три слоя от камък. Другото са таваните в сложни арковидни форми, направени от напречно слепени камъни. Впечатляваща беше и водоснабдителната система на крепостта, която е събирала всяка капка дъждовна вода по улеи, издълбани надолу в стените и събиращи се в подземен резервоар. Не на последно място трябва да спомена и малката тъмна стаичка, залепена към една от големите зали, обозначена с още по-малка табелка като „Стая за вуду“?!

Крепостта Аджлун

А на един съседен на крепостта хълм, наречен „Тел“ – хълм, издигнат от човешка ръка, и по-точно Тел Мар Елияс, хълмът на Свети Илия, намерихме цели две църкви – от 4ти и 6ти век, посветени на същия този светец. Твърди се, че бил роден някъде наоколо, и явно това са го вярвали още по византийско време. Мястото беше изключително приветливо и омиротворяващо, помагаше и рядката за Йордания гледка на зелени ландшафти наоколо. По-новата църква можеше да се похвали с много разнообразни мозайки на малка площ, за съжаление не добре запазени в голямата си част. По-старата църква пък можеше да се похвали с най-инатливите дървета, вкопчили се в остатъците от стените и изкривени под невъзможни ъгли в устрема си към небето.

Останките от Новата църква в Тел Мар Елияс

Оставям ви с Ал Мафрак и Западните покрайнини на Йордания; част 1 от пътеписа „Йордания за начинаещи“ можете да намерите тук.