Мината Фалу се намира в градчето Фалун в Доларна, средна Швеция, и днес е част от Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Местните разправят, че и в миналото е била също толкова важна; по времето на Втората световна война се твърдяло, че ако Фалу падне, цяла Швеция пада. Не разбирам много от миньорски дела, но явно медта като метал представлява национално богатство. И не е само тя. Мината се оказа източник на прочутото „фалунско червено“, което се забелязва по традиционните къщи из цялата страна, ето например във Вестерос:
„Фалунското червено“ е боя, която се извлича от минната шлака. И тъй като мината е на възраст 1000 години, можете да си представите колко шлака се е била натрупала. В един момент (говорим за 1570-те) на някакъв абсолютен гений му хрумнало, че това е чудесен страничен бизнес и хоп! – останалото е въпрос на маркетинг. Така се е появила и прочутата Фалунска наденица, за която местният фолклор твърди, че била страничен продукт от производството на хиляди метри въжета за мината, волски въжета. Какво да направи човек с оставащото волско месо, освен салам?!
Да не си помислите, че всички странични бизнеси на мината Фалу са толкова прозаични. По някое време открили голяма буца злато в една от страничните галерии. Вече го няма, обаче е останала традицията всички кралски особи да идват да се подписват при входа в подобаващ златен шрифт, както можете да видите на горната снимка. Допускам, че и кралските особи започват посещението си със селфи с Голямата яма, тя все пак е първото нещо, което се набива на очи, като пристигнете във Фалу.
Голямата яма датира от 1687 г., когато внезапно изтънелият „таван“ на мината се срутил и зейнали над 100 метра в дълбочина от издълбаните галерии. По някаква абсолютна случайност – или пък не, може би някой свише е внимавал – това се случило в деня Мидсомар, или Лятното слънцестоене, когато никой не работи, а хората се веселят навън по поляните. Разминало се без жертви, искам да кажа, но това бил един от редките случаи. През вековете мината Фалу редовно взимала своята дан от човешки животи. Известен е случаят с Фет-Матс, за който ще ви разкажат в минния музей.
През 1719 г. в мината намерили тялото на неизвестен млад мъж, загинал очевидно при срутване на една от галериите. Озадачаващото било, че никой не могъл да го разпознае, макар че бил в много добра форма, така да се каже. Докато не се появила една възрастна жена, която заявила, че това бил годеникът й Фет-Матс, изчезнал 42 години по-рано. Нещо във водата или въздуха в мината помогнало на тялото да се запази почти непокътнато и да прекара още два века като атракция във витрина, преди да се смилят над човека и най-накрая да го погребат през 1930 г.
Истината е, че както във всяка мина, и във Фалу опасността дебнела хората на всяка крачка. Сутрин било трудно да се диша, защото цяла нощ под скалите горели огньове, да ги поразмекнат, та да може да се копае. Имало риск от наводнение, ако постоянно работещите помпи се повредят, затова били снабдени с камбани. Ако камбаната замлъкне, всички трябвало да хукнат презглава към изходите. А това само по себе си било риск, защото „асансьорите“ представлявали кофи, в които се возели по 6-7 човека с единия крак вътре, а другият прекрачил над бездната.
Вече споменах бегло музеят на мината Фалу, но той заслужава по-обстоен поглед. В него можете да вземете в ръка миньорска кирка, чук и друго оборудване. Можете да видите каква сила е нужна, за да се изнесе в „носилка“ парче откъртена скала от галериите или да се „помпа“ ковашкото духало, вдигащо нужната температура на топилните пещи. Да научите кое е предпочитаното божество-закрилник на миньорите (Свети Георги впрочем). А също да проверите какво е чувството в миньорската кофа-асансьор.
На вашето внимание ще се представи седмичният шопинг-лист на миньорското семейство през 17ти век: 15 кг не-пресято ръжено брашно, 6 кг сушен жълт грах, 1,5 кг ряпа, 0,5 кг свинска мас, 0,385 кг херинга за пържене. За да се осигурят тези продоволствия, на миньорите е било заплащано месечно в … медни плочи. Най-голямата медна „монета“ в света – заплатата на фалунския миньор – е с тегло 19,7 кг. За да пренесат заплатите на личния състав, мениджърите са ползвали шейни и каруци. Как са си носили хората заплатите вкъщи, за мен остана загадка.
Остана да ви разкажа за Дамата от мината. Миньорите вярвали дълбоко и убедено, че е редно някой да ги закриля, докато бродят под земята. Решили, че ще търсят подкрепа от Дамата (или Господарката), обитаваща плътния мрак. Оставяли й малки подаръчета из коридорите и й говорели с уважение. А най-вече внимавали да я предупреждават, като слизат долу, да не стане грешка. Всеки почуквал три пъти на вратата на шахтата, преди да се спусне. Човек никога не може да бъде прекалено предпазлив, това мисля аз.
Още музейни истории от Швеция можете да намерите тук, тук и тук.
Оставете коментар