Карс – градът на сиренето и други работи

След като кацнете на малкото летище на североизточния турски град Карс и вземете такси или автобус до центъра, в очите ви първо се набиват „другите работи“ и чак после сиренето. Във всички месеци освен август, вероятността да ви посрещнат облаци и дъжд е голяма. Градът се намира на почти 1800 метра надморска височина, така че зимата е тежка, но затова пък продължителна. Гледката, която ви показвам на горната снимка, можете да видите през кратката пролет, във втората половина на месец май.

Още за гледката. Сърцето на Карс е неговата крепост, която доминира пейзажа от върха на Черния хълм (Карадаг). Най-старите й части са от 13ти век, когато тук е столицата на Багратидите. Трябва най-чистосърдечно да си призная, че тези земи толкова пъти са си сменяли „собственика“, че аз така и не мога да подредя историята в главата си. Ето тези Багратиди например, веднъж ги намирам като грузинска династия, втори път като владетели на едно от арменските царства. Вдигам ръце…

Под крепостта има комплекс от интересни сгради, пръснати в подножието на Карадаг. Една от тях е бившата Църква на апостолите, днес джамията Кюмбет (на горната снимка). Освен нея има още няколко джамии, бивш конак, превърнат в хотел, и три стари хамама, които не функционират като такива. Градинки, пейки и няколко заведения. Всичко това покрай реката, която се вие под хълма и носи оригиналното име… Карс.

По улиците, които тръгват от крепостта, старото и новото съжителстват ръка за ръка, или по-правилно, стена до стена. „Старото“ са сгради, датиращи от близо 4те десетилетия, в които тази територия е била руска (не ви ли казах, че е объркващо). Говоря за последните години на 19ти век и началото на 20ти. Архитектурата е много типична и повечето е в добро състояние, макар че ще стрещнете и такива гледки:

Днес в реновираните и поддържани сгради са настанени предимно обществени институции, които не са малко като се има предвид, че Карс е и областен, и общински център. Също и по някакъв начин център на региона за развитие, образуван със съседните провинции Ардахан, Аръ и Ъдър, произношението на имената отнема известно време. В една от реновираните сгради се помещава Агенцията за развитие на този регион, която в момента ми се явява началник.

Руското наследство наднича не само от сградите. Ще срещнете ресторанта „Пушкин“ и кафенето „Достоевски“. Най-добрите майстори на сирене били хората от етническата група „малакани“, които лесно можем да свържем с руската дума за „мляко“ – молоко. Казват, че по селата още си ползват руски думи като „спасибо“ – благодаря. А в сувенирните магазини продават руски ушанки. Ето ви снимка от едно от заведенията –

Време е да споменем и сиренето, с което уж започнахме. Основният поминък на местните хора е животновъдството, и по-скоро отглеждането на крави. Тъй като кравите пасат високо-ливадни билки, млякото им било хем много вкусно, хем полезно. От него правят различни видове сирена и кашкавали. Този поминък е толкова важен, че са си направили Музей на сиренето, разположен в един от османските бастиони, наречени „табия“.

„Табия“-та е военно укрепление, обичайно вкопано в хълм, а входът към Музея на сиренето – макар че на снимката не си личи твърде – е „облечен“ в пити кашкавал. Вътре ни разказват историята на този вид поминък; запознават ни с климата на Карс, който заради надморската височина осигурява специална растителност, която кравите да пасат, както и специални микроорганизми, които помагат на сиренето да зрее.

Местните хора най-много се гордеят със сиренето тип „грюер“, но мога да ви кажа, че ако не сте фенове на наситените аромати, ще ви е трудно дори да си го пренесете в раницата, камо ли да го ядете. Аз лично си харесах обикновения кашкавал, който е фантастично мезе за червеното грузинско вино, продавано в магазините. Можете да си го купите и в кафенето на музея, а ако се чудите какво виси от тавана на последната снимка – да, това са кабели, обаче идеята е да наподобяват сиренето на конци, което също е много типично за района.

Ако районът на Карс ви е любопитен, можете да се запознаете и със средновековния град Ани, и с двореца на османския владетел Исак Паша.