Невероятните цветове на Каварна

Не бях си ходила по родния край от много време. На България, земя като една човешка длан, диагоналът й все пак е между 600 и 700 километра, в зависимост откъде го хванеш. Нищо работа, ако го гледаш откъм Америка например, но от Благоевград Североизтокът и особено крайбрежието му не изглеждат близо. Как да обясниш на американците защо по такава основна артерия като София-Варна няма магистрала. Но да не се отплесвам. Много е полезно човек отвреме навреме да си опреснява хард-диска, така да се каже, особено когато отсреща го чакат прекрасни неща. Ето така аз неотдавна се озовах в района на Каварна, където ме очакваха невероятни цветове.

Човек би казал, че сивото е един от най-скучните, но не и когато го намираме под формата на камъни в главната порта на крепостта Калиакра. Няма да споменавам шаренията, привнесена от туристите и многобройните сергии със сувенири по пътя, макар че може би трябва. Обектът се нуждае отчаяно от добро управление на туристическия поток, въпреки че вероятно би се задоволил и с какво да е. Тъй като в момента такова липсва изобщо. Особено на върха на носа, където според легендата 40те девойки сплели косите си и се хвърлили в морето, за да не бъдат взети в робство. Очаквам всеки момент към тях да се присъедини някой напорист турист, отказал да чака 10 минути, за да си направи ето такава епохална снимка:

Предполагам забелязвате в долния десен ъгъл на снимката шапчицата на въпросния турист, който просто не може да ме изчака да си направя снимката. Дори няма да споменавам спазването на анти-Ковидните мерки и социалната дистанция. Иначе в мъничкия музей, оформен в една от пещерите, строга леля пъди безмилостно всички, озовали се там без маска. Музеят не е кой знае колко впечатляващ, но все пак браво на Община Каварна, че се е постарала да го има. Лелята не е единственият строг пазител на старините в северния черноморски нос. Ако човек се загледа, може да види и други стражи наоколо.

Ето тук започваме да добавяме зелено към сивото на камъните, в съчетание с бялото на облаците и „морските врабчета“ (както ги наричаше един приятел) и ярко синьото на небето. За още цветове се отправяме на север по крайбрежието и към село Камен бряг в търсене на археологическия комплекс Яйлата. Не мога да не спомена някои особености на добруджанското село, на които се натъкваме пътьом. Като дете не оценявах тези неща, едва сега започнах да ги забелязвам. Например едноетажните начупени под ъгъл къщи, каменните филигранни огради, широките тротоари заети от градини с цветя, във всякакви цветове.

Самата Яйла също е съчетание от ярки багри. Входът е приятно оформен, с паркинг, зеленина и учтив продавач на билети, отново браво на Община Каварна. Самото място е много причудливо, нещо като високо плато, надвиснало над морето, но защитавано от скален венец в дъното. Нищо чудно, че е било населявано векове. На най-откритото място всъщност е некрополът, който поразително прилича на други подобни, които сме виждали издълбани в скална основа. Предполагам, когато живееш на подобно място, нямаш голям избор.

Продължавайки по ръба на платото, намираме останки от винарна – абе знаели са си приоритетите хората – и жилищни пещери. Намираме и зидове от крепост, възстановена частично с някакви европейски пари, чието изпълнение няма да коментирам. Община Каварна не прави изключение от много други български изпълнители на проекти, при които добрите намерения се срещат с административните реалности. Крепостта привнася бяло-жълта нотка в палитрата от буйна зеленина на платото и драматични синьо-черни облаци, заради които почти бяхме оглозгани от калинки и друга насекомна фауна.

Всичко гореописано се случва на фона на невероятни гледки към морето, заради които вероятно си е струвало да се гъчкаш и във влажните крайбрежни пещери, и да дълбаеш усилено камъка, за да осигуриш добър дом за близките си по пътя към вечността. Можете да придобиете някаква представа от снимката в началото на статията. А пък аз, за да завърша невероятната цветова палитра на района на Каварна, предлагам поглед към околните ниви с лавандула. Изключителна наслада за очите, па макар и от време на време вътре да се набутва по някой оранжев дисонанс.