Днес искам да ви разкажа за едно местенце, което ми легна на сърцето. То се казва “Лозето“, но аз си го кръстих Първият уютен хотел в Кападокия по аналогия с Последния уютен дом на изток от морето на безсмъртния Дж. Р. Толкин и неговата Средна земя. Моето място се намира горе-долу в средата на Турция и сега ще споделя как и защо ми стана любимо.

Изглед към Гьореме, Кападокия

Представете си, значи, че сте тръгнали на път към Кападокия. Времето е началото на май, годината е КОВИД-на и цяла Турция е в локдаун. Разни министри и други важни люде обещават гръмко по медиите, че туристите щели да се разхождат свободно из цялата страна и даже, ха-ха, в момента било по-изгодно да си турист в Турция, а не местен жител, обаче на вас ви е малко притеснено едно такова. Ами ако пропътувате цели 1500 километра до сърцето на Анадола и там се окажете наистина “лок”-нати, демек заключени в някакъв си хотел? И обещаните туристически обекти – и те заключени? Не е шега работа, особено когато магистралата от Истанбул за Анкара изглежда ето така:

Магистралата между Истанбул и Анкара в лок-даун

Не се оплаквам, пътуваше се много спокойно, обаче малко като в пост-апокалиптична научна фантастика. Та, шофирате си вие едни безкрайни километри в тази обстановка и в един момент започва да ви обхваща усещането, че вече не знаете откъде сте тръгнали, накъде отивате и изобщо ще стигнете ли някога някъде. Обичайният магистрален ефект, но усилен от лок-дауна. Къмто привечер слизате от магистралата покрай местния урбанистичен център Невшехир и започвате да се оглеждате за Кападокия. Не сте идвали досега, но сте виждали снимки. От пустите му скали няма и следа, докато не завивате от Учхисар към Гьореме и тогава нещата започват да се изясняват.

Гьореме

Гьореме е еей онова, дето светка в дъното на снимката вляво. Изключително приятно селце, предполагам пре-натоварено в извън Ковид-но време, но в нашия случай чудесно. Ще забележите на всички мои снимки една съществена разлика (или по-скоро стотици такива) с обичайните изгледи от Кападокия. Небето е очебийно лишено от многобройните шарени балони, които сме свикнали да виждаме. На мен лично не ми липсваха, но все пак са запазената марка на района. Но нека слезем в Гьореме и последваме чичко Гугъл и неговите Карти до хотела в скалите “Лозето” или избраният от нас временен дом – семеен хотел в Кападокия.

Нашият любим семеен хотел в Кападокия

След цял ден в небитието, тази гледка беше посрещната от мен с голяма радост. Още с влизането ни в дворчето, на стълбите горе се появи нашият домакин Осман. “Влизай, Симана, добре сте дошли!”, а аз му викам: “Чакай, гледам!” Човекът премъкна собственоръчно почти целия ни багаж до стаята, после ни настани на голямата тераса с фантастична гледка към селото, поднесе ни чай, предложи да ни поръча вечеря (локдаун, всички даваха само храна за вкъщи), след което извади отнякъде произведена от него карта на Кападокия и ни начерта неговите предложения за маршрути за следващите дни. Терасата оценихме по достойноство едва на другата сутрин, вече по светло.

Терасата на един хотел в Кападокия

Тук закусвахме и вечеряхме по време на целия си престой в компанията на една изключително дружелюбна котка и гледката към невероятните скали на Гьореме. Осман ни разказа, че това била наследствената му къща, която той разширил едва след като му хрумнало, че да имаш семеен хотел в Кападокия, особено на такова място, е чудесен бизнес. Кръстил го “Лозето”, защото някой от дядовците му бил лозар – макар вече да не правеха вино. Самият Осман дълги години продавал килими и явно си ги е харесвал, защото къщата беше пълна с тях. Признавам си, и аз ги харесах.

Спалня в един хотел в Кападокия

Освен обичайната подова функция, изпълняваха и ролята на украса, заедно с много други дребни нещица в интериора. Винаги съм смятала, че можеш да различиш кога някой върши работата си с любов, по вниманието му към детайлите. В “Лозето” детайлите бяха на почит. Като се започне от столовете от ковано желязо на терасата, отявлено различаващи се от шарените пластмасови евтинийки на съседа. Тентите и чадърите, произведени предполагам по поръчка, от същия дебел плат като тапицерията на диванчето и въпросните столове. Декорирането на двора със старинни битови пособия и инструменти, много от които свързани с лозарския бизнес на (пра)дядото. Можем да продължим и със самите стаи за гости.

Баня в един хотел в Кападокия

Трябва да спомена използването на местен камък за стените и подовете на спалните, дървените мебели и тавани с резба, изненадващите декоративни детайли, които се появяваха навсякъде. В баните умивалниците бяха от мрамор, а кранчетата и дръжките на чешми и душове – от кован метал. Керамичните ярки пана толкова ни харесаха, че отидохме специално в музея на керамиката “Гюрей” в съседния Аванос, за да си потърсим такова. Даже си намерихме и успяхме да си го купим след изтощителен пазарлък, но това е друга история. Засега ви оставям още веднъж с гледката от терасата на може би почти всеки хотел в Кападокия; в нашия случай – на Осман и неговото “Лозе”.

Прощален поглед към Гьореме

Повече за Кападокия можете да прочетете в статиите ми тук, тук и тук.